Твърди, че днес е последният му ден на земята, а в ръката си стиска последният си долар, който е обещал на Джералдо като наследство.

Внукът му обаче няма търпение да отиде на кино, а и не иска дядо му да си отива, затова решава сам да спечели необходимите му 25 цента. Денят му се превръща в ден изпълнен с приключения и неочаквани ситуации. Джералдо прави какво ли не, за да спечели необходимите му пари, но така и не успява да събере цялата сума. Накрая майка му му помага с 10 цента и той направо излита от къщата и побягва към киносалона. За съжаление, пристига на касата в 18"05 часа и не успява да се възползва от намалението. Примирен се връща у дома. Дядо му лежи на двора, защото иска да си отиде на открито, а не заключен в къщата. Моли внука си да легне до него и да си поговорят. Дядото го пита дали е успял да гледа филма, а момчето отговаря, че вече не иска да ходи на кино. Тук Ал Пачино произнася култовата си реплика:

- Тялото има потребности, а сърцето – желания.

След това разказва на внука си как на младини е мечтаел да пристигне в Америка, а всички са го убеждавали, че това е невъзможно. Казва му, че днес хората вярват, че нещо е невъзможно само, защото някой казва, че е невъзможно. Последните му думи към внука му са:

- Искам да ми обещаш нещо. Искай! Искай!

След тези думи склопява очи, отпуска ръката си, от която пада заветната монета – наследството на внука.

Възрастните започват да се суетят около тялото на дядото и един от чичовците казва на Джералдо да се махне оттук, защото е още твърде малък за подобни гледки. Момчето взима от земята монетата и с радостно сърце отива на кино. Накрая на филма се чува гласът на Ал Пачино, който пита внука си:

- Джералдо, знаеш ли как изглежда рая? Като кино „Ла Палома!

Джералдо си купува билет и щастлив влиза в киносалона.

Ако гледате този филм, впечатление ще ви направят и много други силни моменти. Но за мен най-важното послание е в лицето на дядото – Ал Пачино.

В името на нашето оцеляване сме принудени първо да се погрижим за физическите си потребности.Но за да живеем с чувството, че наистина живеем, трябва да слушаме и следваме желанията на сърцето си. Само тогава можем да сме истински щастливи. И няма никакво значение каква е икономическата обстановка. Може би затова действието във филма се развива по време на Голямата депресия. В моментът, в който се откажем от желанията на сърцето, ние просто се превръщаме в едни оцеляващи хора и нищо повече. Хора, които живуркат, а не живеят.

Това, което най-много ми хареса, че не е необходимо желанията на сърцето да са скъпи – нямаме нужда от най-новите модели коли, скъпи къщи или луксозни яхти. Понякога става въпрос за толкова обикновени неща като да идем на кино, да прочетем добра книга, да поговорим с близък човек, но най-вече става въпрос за това да оставим ограничаващото убеждение, че нещо е невъзможно.

Щом сърцето го иска, значи е възможно. Необходима ни е вяра, с която да устояваме и преодоляваме трудностите. Необходима ни е вяра, която да ни крепи, за да не се отказваме. Необходима ни е вяра, за да вярваме в невъзможното. А, ако до нас има умен дядо, който в повратен момент да ни даде безценен съвет, толкова по-добре.

Посланието, което си взимам от филма „25 цента“ е – мечтай, независимо от всичко и от всички. Просто мечтай. Само така ще запазиш сърцето си, с което живееш истински. Нали? Та как бихме могли да живеем без сърце?

„Искай! Искай“ - следвай сърцето си! И остани глух за „гласа на мизерията и примирението“, който казва „Това е невъзможно! По-добре се откажи!“

Мисля си, че посланието „Искай! Искай!“ може да се превърне в мантра, която запушва устата на „гласа на мизерията“ и ни стимулира да живеем със сръцето си, да вярваме в неговите желания и да се стремим да ги превръщаме в реалност.

Всяко едно сбъднато желание на сърцето е триумф на човека над невъзможното.