По време на освобождението и изгонването на турците от нашите земи, изтеглянето на турците е ставало по Белия път – Друмо от София през Дупница за Джумаята – днешен Благоевград и надолу по течението на река Струма. Движели са се с кервани от натоварени катъри и коне, каквито са могли да задигнат и заграбят от българския народ.

Поради страха от преминаващите турци близо до с. Смочево, всички хора избягали и се скрили по овчарските колиби извън селото. Тогава почти всички семейства са имали егреци.

Но преминаването на турците продължило повече време. Хората си били взели храна и хляб за около една седмица и като свършил хляба някой трябвало слезе в селото, да омеси и опече хляб и да го занесе обратно на кошарите. Повечето хора се страхували, но сърцатата баба Доча изявила желание да стори това дело.

Тя отишла в дома си. Замесила хляб, запалила огън във фурната, за да го изпече.


 

По това време минавали турци с 5-6 товарени мулета и коне, времето било снежно и студено.



Гледайки към селото, на турците им направило впечатление, че само на една единствена къща коминът пуши и решили да се отклонят от пътя, да починат и да се стоплят. Тогава турците, ориентирайки се по пушека и комина, нахълтали в двора на баба Доча и видели запаления огън във фурната. Свалили товара от животните и заобиколили около запалената фурна да се постоплят. Баба Доча отначало се изплашила от неочакваните гости. Тук е важно да изтъкнем, че тя е знаела турски език – нейният произход е бил от богат за времето чорбаджийски род от с. Слатино. Турците я видели сама в къщи и я запитали къде са останалите жители на селото. Тя им отговорила, че хората се изплашили от изтеглянето на турците и затова временно са напуснали домовете си. Турците били учудени, че старата жена се е осмелила да слезе в селото и то сама. Подпитали я не се ли страхува и тя като нейните съселяни. Тя се позамислила, па отвърнала на турски:
-От що да ме е страх? И вие сте хора като нас, не сте по- различни!
От друга страна баба Доча запитала неканените гости, все едно не знаела, защо бягат. А те и отвърнали: Москов гелди (московците идели). Руснаците идват и ни гонят и затова трябва да напуснем тези земи.

Баба Доча вътрешно се зарадвала, но се опитала да се държи благоразположена към поробителите да не би да й напакостят, затова веднага донесла сено и овес на конете. На турците предложила да им приготви греяна ракия. Напълнила един бакърен съд и го сложила на огъня да заври. И докато пийвали от греяната ракия, бабата запретнатала ръкави-заколила една кокошка и им наготвила вкусна супа. Така турците пийнали, хапнали топла храна с домашен хляб, стоплили се. Те били впечатлени от смелостта на възрастната жена и от това, че говори с тях на родния им език. В знак на благодарност за посрещането подарили й 3 турски жълтици. Натоварили конете отново и си заминали по живо по здраво.

В това време семейството й и останалите хора, които били нагоре в планината, се притеснили много защо баба Доча се бави толкова. Тя таман се върнала при тях. Разказала им какво й се е случило. Успокоила ги да не се тревожат, турците са си заинали по пътя и всички хора мога да се върат по домовете си.

Това беше историята за моята пра-пра-пра баба Доча и за нейната смела и дръзка постъпка.