Град Бухово - връх Готен - хижа Стрелец - село Кремиковци КРАТКО РЕЗЮМЕ НА МАРШРУТА
Тръгване от Бухово: 07:55 часа
Пристигане на връх Готен: 10:00 часа
Почивка 30 минути
Тръгване от връх Готен 10:30 часа
Пристигане в източното подножие на връх Баланов дел: 12:00 часа
Почивка 30 минути
Тръгване от източното подножие на Баланов дел: 12:30 часа
Пристигане на хижа Стрелец 14:00 часа
Почивка 20 минути
Тръгване от хижа Стрелец: 14:20 часа
Пристигане при Кремиковски манастир: 15:30 часа
Пристигане в Кремиковци: 16:00 часа

Общо време: 8 часа и 5 минути
Чисто ходене: 6 часа и 45 минути
Почивки: 1 час и 20 минути

NB! Чистото време за ходене, впрочем, е доста по-кратко и реално не превишава 6 часа. GPS-ът, понеже е по-интелигентен от нас, е запаметил в одометъра си над два часа „неходене” за сметка на по-малко от 6 часа „ходене”. Разминаването идва от това, че тук съм отразил само по-продължителните почивки, но не и поспиранията тук-там с цел „я дай да снимаме това”, „чакай да си завържа обувките” и т. н. А този път – най-вече заради снимките, имаше доста такива спирчици.
 

ОПИСАНИЕ НА МАРШРУТА
Както ни е обичай, тръгваме на поход възможно най-рано, за да няма нужда да бързаме за никъде и да имаме целия ден пред себе си. Освен това при добро време рано сутрин гледките са винаги най-хубави.
Избираме за изходна точка на маршрута Бухово. Причината за това е, че градчето е разположено в подножието на първенеца на Софийска планина – връх Готен – и щем, не щем, пътят ни ще мине през него. Ние, всъщност, щем, особено след като при последните ни две разходки се отъркахме в първенците съответно на Мала и Плана планина, без, обаче, да успеем да ги покорим. И в двата споменати случая изкачването на най-високите върхове бе оставено за последните отсечки от преходите, в резултат на което лошо време или други причини ни оставиха „с пръст в уста”. Ето защо днес променяме тактиката и решаваме да хванем бика за рогата от самото начало.
От София за Бухово водят два автобуса - №90 (тръгващ от Малашевци) и №117 (тръгващ от Автостанция Изток – крайна спирка на трамвай №22). Автобус №90 също минава през Автостанция Изток, поради което тя се превръща в основна изходна точка за Бухово. Поради неотложни ангажименти рано сутринта (които не могат да се свършат по първи петли) установяваме, че няма да успеем за автобусите, тръгващи около 07:30 часа и най-ранната възможност да хванем автобус оттам е едва към 08:30 часа, което – с оглед на това, че и двата рейса се кандилкат около час време до Бухово – би означавало да стартираме похода си в Бухово едва към 09:30 часа. Това ни се струва твърде късно и затова измисляме – каквито сме си гениални – друга тактика. Тъй като автобус №117 преминава на път за Бухово през Челопечене, Кремиковци и Сеславци, а ние планираме да слезем в Кремиковци (или в краен случай, ако ни мине котка път, в Сеславци), то не би било проблем да ползваме въпросното возило от Кремиковци в посока към Бухово. С оглед на това решаваме да идем до Бухово с кола, която да оставим там, а след това да стигнем отново до там с автобус №117 и да се приберем с автомобила. Речено – сторено!
След като си свършваме работата, малко преди 07:30 тръгваме от София и за около половин час се озоваваме в горния (северен) край на Бухово, където има просторно площадче, което е и последната спирка на автобус №117.
  Виждаме няколко паркирани една до друга коли и оставяме нашата до тях. Почти веднага установяваме, че сме паркирали пред врата с надпис „казино” на нея. Запитваме се дали като се върнем няма да установим, че някой е заложил нашата „машина времени” на „червено”, но пропъждаме тази мисъл с усмивка и зарязваме колата там.
От площадчето се вижда долината на река Буовщица, врязваща се дълбоко в снагата на планината. Табло с означени на него маршрути и туристическа табела, сочеща към вр. Мургаш – и двете монтирани на ъгъла на сградата, в която се помещава казиното – маркират началото на нашия поход, който тръгва нагоре по асфалтирана улица, отвеждаща покрай реката към края на градчето. Той идва след съвсем малко, когато от дясната си страна подминаваме асфалтовите меандри на картинг писта. Пътят ни води по левия (източен) бряг на реката, коритото на която е хванато в мощната прегръдка на огромни бетонни плочи, предпазващи от разливи и наводнения.   На поне няколко места в първите неколкостотин метра хоризонтални бетонни плочи, играещи ролята на мостчета, предлагат възможността реката да бъде прехвърлена и да се премине на черния път на отсрещния бряг, по протежението на който се срещат импровизирани дървено-найлонови беседки, предлагащи възможности за цър-пърене на местното население и неговите гости.   За по-малко от 20 минути достигаме до първия важен кръстопът по нашия маршрут – мястото, на което основният път за връх Мургаш напуска долината на р. Буовщица и поема по рида, ограничаващ я от изток. На това място заварваме паметник – спомен за разстреляни партизани и техни ятаци през 1944 г., както и чешма непосредствено до него.   Тази чешма е последната възможност за запасяване с вода за много дълго време, така че, ако човек няма предварително напълнени бутилки, е добре да си наточи водица именно тук.
При чешмата нашият път пресича реката и се прехвърля на левия й бряг, за да продължи още известно време нагоре по речната долина. За още десетина минути достигаме място, в което се срещат две речни долини – на Буовщица и на безименен неин десен приток. Разделя ги обрасъл със смесена гора рид.   Погледнато от това място, връх Готен силно се сродява с Рим – всички пътища водят към него. Картата ни сочи, че поемайки и по двете речни долини, в крайна сметка все ще достигнем до върха. Ние, обаче, макар и да не сме будисти, решаваме да последваме заветите на Сидхарта Гаутама и да поемем по Средния път – право нагоре по рида. До този момент сме се движили на североизток; сега поемаме право на север.
Ридът всъщност представлява гигантска естествена тристъпална стълба, отвеждаща право към връх Готен. Първите две стъпала са малки безименни връхчета по протежение на рида, третото е самият планински първенец. Нашият мадхяма патипад ни предлага стръмно изкачване през гората към първото стъпало, до което достигаме за около половин час след като сме поели по рида. Тук гората свършва и се разкриват първите чудесни гледки в южна посока към Софийското поле и планините зад него. Скоро разбираме, че изборът ни да се движим по рида е абсолютно правилен – оттук насетне чак до Готен гора няма и пътят ни предлага гледки във всички посоки.
Продължаваме напред и за още около 50 минути сме на второто „стъпало”. За пръв път от началото на маршрута съзираме връх Готен, който досега оставаше скрит от нас ...   ... а на североизток изгрява и мощната снага на Мургаш.   Продължаваме напред и за точно 20 минути се озоваваме на върха. Изкачването ни от Бухово до Готен продължи 2 часа.
Горе установяваме, че всяка пролята капка пот дотук си е заслужавала усилията. Върхът сам по себе си може и да не е от най-личните, но за сметка на това дава възможност за едни от най-красивите гледки, които планините около София имат да предложат. На североизток е надвиснал внушителният Мургаш.   „Зарежете Готен, елате при мен, да ви видя тогава”, мисли си той. „Ще дойдем, как няма да дойдем”, мислим си ние. Изобщо водим разговор досущ в духа на Щирлиц и Мюлер. В краката ни е седловината Родинор, която свързва Софийска планина с Мургаш.   На изток погледът ни се плъзга по билото на Стара планина, за да спре в „сестрите”, увенчаващи Етрополския балкан – върховете Баба и Мара Гидия.   Завъртайки се по посока на часовниковата стрелка, погледът ни спира на рида, по който сме се качили. Мисленото му продължение пресича Софийското поле, проснало се в краката ни, преминава през първенеца на Лозенска планина – разлатия и горист Попов дял, за да се вреже в снагата на Рила по дълбоката долина на Бели Искър.   Могъщата Рила се вижда от край до край. Вляво от нея личат най-западните върхове на Родопите, пред тях е издълженото тяло на Черни (Септемврийски) рид, а на преден план, вляво от Лозенската планина, са меките гънки на Вакарелска планина. Вдясно от Лозенска е Плана планина с първенеца си Манастирище, зад който – леко вдясно – наднича Верилският първенец Голем Дебелец, задушаван от прегръдките на Рила и Витоша. Последната увенчава погледа на юг-югозапад, преминаващ през комините на някогашния металургичен комбинат и източните софийски панелни комплекси.   Вдясно от Витоша като на длан се вижда Люлин планина, а зад Владайския проход свенливо надничат върховете на Голо бърдо. Далеч на запад-югозапад в маранята бледо се долавя западният край на Софийското поле и планинското море на Краище.
Самият Готен е издължен в посока изток-запад връх с равно било, в източния и западния край на което има по едно мини-връхче, източното от което е малко по-високо. Южните му склонове са тревисти и предлагат гореописаните гледки. На север погледът е възпрепятстван от горите, обрасли северните му склонове. Премествайки се на западното мини-връхче (наричаме го условно Готен-2), получаваме възможност да погледнем дълбоко на запад-северозапад към западните части на самата Софийска планина, нейната западна посестрима Мала планина, а вдясно от тях в далечината се вижда Понор планина, зад която се извисяват Тодорините кукли на Кознишкия балкан и Комовете, увенчаващи Берковската планина.   Половин час съзерцаваме в захлас тази ненагледна красота, този удивителен „урок на открито” по география. Междувременно пием чай, почиваме си и правим снимки. В крайна сметка решаваме, че е дошло време да тръгнем отново и нарамваме раниците.
Спускаме се по западния склон на Готен към седловина в северозападното му подножие, отделяща го от малко безименно гористо връхче, което е разположено непосредствено на северозапад от него и му прави компания, за да не му е скучно.   От тази седловина хвърляме бърз поглед към предстоящия ни път по билото на планината ...   ... и без да губим време, тръгваме наляво (на запад) по широк коларски път. Прочее, от този момент насетне маршрутът ни е изцяло по билен коларски път, който няма как да бъде объркан, чак до хижа Стрелец, а и след това спускането към Кремиковци отново е по подобно – дори и по-широко – трасе.
Обикаляме подножието на споменатото връхче от запад и север, за да се озовем на обширна билна поляна в северното му подножие. Онова, що остана скрито от нас на самия Готен, сега се разкрива пред нас в цялата си прелест: безкрайният низ от долини и върхове в северна посока ...   ... обединени в рамките на два старопланински дяла – Голема планина и Ржана планина. Над всичко се извисяват първенците на тези два дяла: най-високият връх на Големата планина – Чукава – и импозантният трапецовиден връх Козница, увенчаващ билото на Ржана.   След това продължаваме по билото на запад. След малко подсичаме от юг Иличина могила и се озоваваме на седловина между нея и разположен малко по на югозапад неин безименен съсед. Той е гол-голеничък, обрасъл е само с трева, и решаваме да го изкачим, за да снимаме отново. Така изкачваме втори връх над 1200 м н. в. в рамките на деня, в резултат на което самочувствието ни достига невиждани висоти. Отделно от това от връхчето имаме възможност да хвърлим поглед на изток към изминатото досега. Погледът спира в Готен (вдясно) и Мургаш (вляво).   Сбогуваме се с тях, защото скоро вече няма да имаме възможност да ги виждаме, и продължаваме на запад.
Веднага след това достигаме до първия „авариен изход” по днешния ни маршрут – черен път, който се отделя от билото в южна посока и с много серпентини слиза към с. Сеславци. Подминаваме го и продължаваме напред, подсичайки от юг връх Керимова чука и озовавайки се в седловината между нея и Баланов дел. Там решаваме да направим втората си по-голяма почивка и да похапнем. От една страна сме точно насред път, а от друга вече е 12:00 часа – отвсякъде време за обяд.
Посядаме на приятна полянка от южната страна на билото (то ни пази от появилия се северен вятър) и разгъваме месалите. Хапваме сандвич, пием чай, припичаме се на слънчице … Същинска идилия. В този момент се срещаме и с първите човешки същества от Бухово насам – четирима мотористи, които се спускат от Баланов дел и ни подминават бързо-бързо.
След известно време се опаковаме отново и продължаваме напред. Подминаваме полуразрушена къщурка, стояща сам сама на билото на планината ...   ... и подсичаме от север връх Баланов дел. В този момент пътят ни започва рязко да се спуска надолу, за да излезе в крайна сметка на ниска седловина, отделяща споменатия връх от следващия на запад по билото – връх Стана.   Тази седловина е и най-ниската точка по целия маршрут досега, тя е и най-удобното място за прехвърляне от Софийското поле и по-специално от с. Сеславци към долината на средищната за Софийска планина река Елешница. Едва ли е случайно, че тук се кръстосват няколко пътя, единият от които е вторият ни „авариен” за деня – на юг, по долината на Селската река към Сеславци.
Независимо, че се появяват облаци и има индикации, че времето се разваля, ние вярваме безрезервно на нашите синоптици, обещали ни изцяло слънчев днешен ден. От друга страна, сме достатъчно свежи, за да продължим напред, поради което подминаваме и втория си авариен изход и решаваме по Сократовски да изпием чашата до дъно.
Прекосяваме седловината и започваме изкачване по югоизточните склонове на тройния връх Стана, и по-точно към малка премка между централната и западната му част. Малко преди да навлезем в борова горичка в южното му подножие, хвърляме поглед назад към Баланов дел и седловината.   След стръмно, но кратко изкачваме, по време на което започва да ни вали, но ние знаем, че това не може да е вярно и само ни се привижда (защото, както казах, вярваме на синоптиците) сме на споменатата премка, и завиваме наляво, подсичайки западната част на Стана. Оттук започва мноооооого широк ляв завой, който ни предлага последното ни „изкачване” за деня ...   ... след което през доста проредена от дървосекачи букова гора плавно ни сваля надолу до пресни-пресни къщурки, гарнирани от катерушки и люлки.   Скромна табела току до тях гласи „Хижа Стрелец” и сочи на изток. Самата хижа е на няма и 100 метра от тук.
Отправяме се към нея, където ни посреща изключително „зло” и „подвижно” куче-пазач, което не благоволява да се помръдне от топлото си местенце си под табелата на хижата.   Последната ни уведомява, че хижата се стопанисва от ловната дружинка на с. Кремиковци. Прочее, тази хижа никога не е била туристическа, а е сграда на някогашното ловно стопанство „Стрелец”, така че не се вписва в графата „приватизирани и унищожени туристически хижи на БТС”. Хижата не работи в момента, но изглежда в доста добро състояние, така че може и да може да се използва за пренощуване. За целта, обаче, трябва – мисля си – да се уведомят предварително стопаните й от ловната дружинка в Кремиковци. Из виртуалното пространство циркулират някакви техни телефони, но нямам никаква идея дали са актуални, така че не виждам смисъл да ги посочвам изрично, още повече, че днешната ни колективна памет – Google – ги съхранява грижливо.
Дъждът, който всъщност не вали, се усилва, при това тъкмо навреме – в момент, в който можем да се скрием на сухо. Подслоняваме се под симпатичен новоиздигнат навес, сред който има здрави пейки и маси.   Ех, ако можеха да говорят … Не сме гладни, нито жадни, така че просто отдъхваме и чакаме дъждът да поспре. В този момент кучето-пазач, водено от Божията ръка, се материализира пред нас. То знае, че в раницата има неизяден сандвич, както и че този сандвич се полага именно нему. Не можем да му противоречим и му го даваме. След като го изяжда, то доволно се изтяга на ливадката пред навеса. Слънчицето отново е изгряло, дъждът е само спомен. Добър момент и за нас да продължим пътя си напред.
Той води с множество широки серпентини по речната долина на безименна река (ще я наречем за удобство Кремиковска) към село Кремиковци. Има и по-кратка пътека, но ние избираме пътя, защото е по-плавен и лениво се затътряме по него. На само 150 м източно от хижата, от северната страна на пътя, виждаме течаща чешма – каквато, впрочем, не видяхме никъде при самата хижа.   Това е втората възможност по трасето на днешния поход за пиене и наливане на вода. Така и правим, след което продължаваме надолу по пътя.
За малко повече от час сме пред портата на Кремиковския манастир.   Едва в последните неколкостотин метра преди манастира подсичаме серпентините на коларския път, за да съкратим малко разстояние. Самият манастир не влиза в днешните ни планове, тъй като сме идвали тук и преди, но който не го е виждал, непременно трябва да се отбие. Сега манастирът е обект на активни строително-монтажни дейности, но надявам се скоро да върне тишината и уединението си. Впрочем тишина и уединение са доста условни понятия в случая, доколкото манастирът ежедневно и особено през уикендите е прицел на множество посетители, които, разбира се, не пропускат да стигнат досами него с автомобил.
От манастирската порта продължаваме вече по асфалтов път към селото, който следваме известно време, след което той започва да се вие с помощта на широки серпентини точно на изхода на речната долина, а ние използваме широки алеи сред млади борове, продължаващи право напред и надолу. Малко преди входа на селото отново стъпваме трайно на асфалта и навлизаме в Кремиковци.   Там ни посрещат няколко коня, лениво пъдещи насекоми с опашките си ...   ... а ние се спускаме по главната селска улица, Св. Георги Победоносец, докато виждаме първата изпречила се пред очите ни автобусна спирка.
На нея присядаме и чакаме да се появи автобусът от София за Бухово. След известно време той идва при нас с доста изнурен вид и с още повече мъка продължава пътя си из селото, а след това през Сеславци към Бухово. В един момент започваме да се чудим дали няма да му е нужно повече време, отколкото на нас, да вземе отсечката Кремиковци – Бухово. В крайна сметка, обаче, той дава малко, но достатъчно по-добро време от нас, и шофьорът ни отправя ослепителна победоносна усмивка на площада, където сутринта оставихме колата си.
Самата кола е на мястото си и, колкото и да е чудно, никой не претендира да я е спечелил на карти или друг вид хазартни занимания. Затова се качваме преспокойно в собствения си автомобил, който ни отвежда към дома. Благ хард-рок акомпанира фантастичното ни настроение, за което основна заслуга има прекрасният маршрут, останал зад гърба ни.