Страх ме е от тая стая на тавана. С полуразглобени, скърчащи стълби, които водят до една стара, потъмняла врата, хванала прах… не искам да се качвам там. Когато случайно мина около стълбите, се правя, че не ги виждам и бързо отминавам, сякаш съм видяла дух. Е, всеки ден се сещам за мрачния тавански килер. А понякога се качвам там. С всяка изкачена стълба, усещам как се превива от болка сърцето ми, свива се на топка и ме моли яростно да не се качвам там. Колкото и да ми се умолява и да ми пада на колене, аз бавно и тежко катеря тези стръмни стълби, за да достигна до малката вратичка и да я отворя. А там на сред нищото на един люлеещ се стол, обвит в мистериозна мъгла ме чака тя- Сянката на миналото. Аз пристъпвам към нея, а тя се обръща и с хитра и блажена  усмивка ме поздравява. Аз плахо сядам на пода до нея, тя протяга ръка към мен, междувременно цялата потъвам в прах, погалва ме по косата и в сумрака започва своята приказка.