Пак се събуждам. Сутрин е. 6,34 часа. Спи ми се.Едвам отварям очите си. Не искам да ставам.Налага се. Пак се сещам. Мисълта изгаря сърцето ми , прониква в душата ми , като нагорещен въглен ме пари. Мислех, че всичко е сън. Ще се събудя и всичко ще е наред. Уви! Не! Не е сън. Заспивам- отивам в рая , в страната на мечтите и сънищата; там , където всичко е розово,усмивхнато,приветливо. Плавам на копринени облаци и е хубаво и спокойно. Събуждам се- виждам АДА пред очите си . А адът е самата реалност. Черни надвиснали облаци над мен, вали катран и зли помисли,лоши чувства,мрачни се блъскат в гърдите ми. Сякаш съм в клетка, от която няма изход. Мъгла...студ... преплетени черно-сиви помени и нищо. Едно пълно нищо в буквалния смисъл на думата. Само няакъв дим в безкрайността. А някъде там , не го виждам, но чувам глъчка. Тя е весела, на малки деца. Те са щастливи. Усещам го във вените си. Има лъч надежда. Тя не е близо. Не е лесно да се стигне до нея. Но има начин. Дори малък. Някой ден, знам, ще съм там сред веселата глъчка; сред слънчевите лъчи , на зелена поляна, обляна в килим от ччервени макове....и спокойстиве...вечно спокойствие . Ще започна да тичам колкото сила имам и послен ще се хвърля в тревата и ще погледна небето- чисто, лазурно и... и къде съм? О, забравих! това е само мечта, един сън.... Събуждам се отново... виждам стаята си. Това беше блян... Да, аз съм отново в реалността... Ще ви оставям, че трябва да се приготвям за лекции.

Шега. Усмивка!
@->>